Детето от предучилищна възраст. Детето като единен орган на чувствата.

Нерядко може да се наблюдава как цялото телце на новороденото, прислонено до майчината гръд, се свива и напряга в момента, когато млякото попада в устата му. Ние забелязваме, че в този момент то чувства вкуса на млякото не само в устата си; реакцията на детето е такава, сякаш то цялото представлява единен орган на вкуса. По време на първите години от живота подобна реакция на малкото дете се проявява и в други ситуации: то напряга цялото си тяло, когато види или чуе нещо; в това събитие може да няма никакви опасни последствия, но полученото впечатление е толкова силно, че е способно да предизвика бурен пристъп на плач.

Детето възприема и най-неуловимите преживявания на възрастните. Много родители навярно вече са изпитали върху себе си кoлко е трудно понякога да скрият от собственото си дете някакво свое моментно настроение. Даже ако се опитат да стаят раздразнението си, децата тутакси го чувстват и внезапно започват да се държат по-рязко и “неустойчиво” от обичайното. Така един баща, връщайки се в къщи след един крайно неприятен спор, в който се оказал въвлечен не по своя вина, трябвало да мине през стаята, в която креватчето си била неговата тримесечна дъщеря. Обикновено тя се усмихвала, когато татко й се скланял над нея. Този път, отваряйки вратата, той бил изпълнен все още с гняв, макар че се опитвал да скрие кипящата в него ярост и да направи всичко по обичайния начин. Но едва склонил се над нея, тя започнала да плаче.

Известно е, че детето копира това, което вижда около себе си. Разбира се, всеки от нас е наблюдавал малки деца, които намирайки се редом с възрастни, повтарят техните жестове: имат същата походка, по същия начин размахват ръцете, кашлят. В началото подражанието е съвсем безсъзнателно. Но постепенно то става все по-осъзнато и се изразява в играта, когато се възпроизвеждат събития, станали, например в трамвая, в приемната на лекаря, в зоопарка или у дома.

Потребността от подражание е заложена необичайно дълбоко. Ако възрастните възпрепятстват нейното проявление, това може да има опасни последствия. Английският психолог Дж. Е. Хадфилд привежда типичен пример за такъв случай. “Сред моите пациенти има четиринадесетгодишно момче с антисоциално поведение: В училище, сред другите деца, той се държи жестоко и има чести пристъпи на плач. Поведението на детето е станало такова поради постоянните забрани да прави това, което особено много му се е искало; но най-главното – на него му забранявали да прави това, което правели неговите родители. Майката на момчето принадлежала към типа родители, които можем да наречем “булдог” и не търпяла непослушание. Детето приличало на нея. Понеже на него самият не му било леко да се откаже от намисленото, в семейството постоянно царяла война и възбуда. Например веднаж, садейки цветя, майката забранила на момчето да се приближава до лехите. То се възпротивило и било набито. В резултат на подобни случки то намразило майка си, а след това и всички окръжаващи. Как лесно би могло да се избегне всичко това, ако тя му разрешавала да поработи заедно с нея: нужно било само да му покаже как да копае без да нанася вреда на растенията. Всъщност момчето искало само да прави това, което правела майката – да й подражава”.
Хадфилд придава огромно значение на подражаието: “Отклоненията от нормата възникват преди всичко затова, че децата подражават на отрицателния пример на своите родители. У високомерни родители израстват високомерни деца”.

Подражанието за детето е като дишането: впечатленията от възприятията са вдишване, подражанието – издишване.


Моралните последствия от впечатленията

Времето, което детето преживява от раждането до седмата си година Рудолф Щайнер нарича “възрастта на подражанието”. Той иска да обърне особено внимание на възпитателите върху това, че думите, които те казват на детето – предупреждения, обяснения и други изказвания, обърнати към техния разум – или играят ограничена роля, или не играят въобще никаква роля в сравнение с предметния свят или реалните действия на хората. Децата са твърде възприемчиви към външните прояви в поведението на другите хора, особено към жестовете. Например жестовете, съпровождащи речта на разгневения възрастен, им правят много по-силно впечатление, отколкото съдържанието на самите думи.

Трудно е да се намери у Щайнер по-точно съждение от това в лекцията, изнесена на 13 август 1924 г.: “Вие можете да говорите с детето колкото искате, можете колкото искате да го учите, но всичко това е напразно. Важно е какви сте самите вие – добри ли сте, проявявате ли доброта в своите постъпки или сте зли, раздразнителни и демонстрирате това в своето поведение. Накратко, всичко, което правите, се възприема от детето и продължава да съществува в него. И това е главното. Детето е като единен орган на чувствата, реагиращ на всички впечатления, възникващи у него от конкретния човек. Ето защо не бива да се разчита на това, че то може да различи доброто от лошото. Трябва винаги да се помни – всичко, което става в непосредственото обкръжение на детето, се преобразува в него в дух, душа и тяло. Неговото здраве и развиващите се наклонности зависят от това, как се държат неговите близки”. Рудолф Щайнер е един от първите педагози, които съумяха да покажат какво решаващо въздействие могат да оказват първите години от живота на цялото следващо вътрешно развитие на човека. От тогава постоянно нараства интереса на лекари, психолози и учители, а в наши дни особено на привържениците на предучилищната дидактика към изучаването на тази възраст и нейните възможности.


Някои резултати от психиатрични изследвания

Един от пионерите на детската психиатрия, англичанинът Джон Боулби, изучавал по предложение на Световната здравна организация взаимовръзката между условията на живот на детето и неговото психическо развитие. Анализирайки обширен практически материал, Боулби установил, че най-честата причина за психическата занемареност на децата (въпреки по-рано изказаните предположения) се изразява не в недостига на материални средства, твърде многочислените семейства, лошите условия на живот, професионалната заетост на майката или подобни външни фактори, а в определено вътрешно поведение на възрастните, възпитаващи децата. Много от описаните от него условия, в които растат децата, са потресаващи. Той отбелязва, че с душевна запуснатост на децата, а това явление днес е познато на всеки учител, нерядко се сблъскваме в домове, които са материално добре. Боулби ярко демонстрира последствията от психическата запуснатост на децата. Той формулира резултатите от едно от изследванията по следния начин: “Осемдесет момичета с криминални наклонности на възраст от дванадесет до шестнадесет години се подложили на психотерапия в продължение на шест години. Лечението било успешно само в петдесет процента от случаите… Но успехът на психотерапията не зависил нито от интелектуалните способности на пациентките, нито от наследствените фактори. Напротив, еднозначна била зависимостта от типа отношения, установени в семействата на момичетата”.

Според Боулби, “депривацията” (бедността на чувствата, липсата на любов) по време на първите години от живота оказва такова опустошително въздействие върху детето като рахита. Обобщавайки материала от многочислените наблюдения, той показва решаващото значение на постоянството на “образа на майката”, създаващ се у детето през първите години от живота му. При това този образ не е непременно идентичен на самата биологична майка. Боулби утвърждава, че майчината любов оказва основополагащо въздействие върху развитието на детето.

Американският детски психиатър, проф. Селма Фрайберг посветила значителна част от своя живот на изследване на болестите, свързани с отсъствието на “привързаност” (deseases of non-attachment), т.е. болести от недостатък на самоотдаденост. В своята удивителна, пълна с хумор книга “Магични години” тя излага материал от обширни наблюдения. Резултатите от изследване на развитието на децата през първите години от живота са обобщени от нея по следния начин:

“На нас ни стана ясно, че психическите качества, които ние наричаме човешки, не влизат в този “багаж” който детето получава при раждането… Те не са инстинктивни… и не се придобиват лесно със съзряването. Истински човешката любов, представляваща сама по себе си нещо по-голямо от егоистичната любов към самия себе си, възниква като “продукт на човешкото семейство”, в резултат на тези душевни връзки, които се установяват вътре в нас. Човешката интелигентност в значителна степен зависи от уменията да се използват символи. Преди всичко не бива да считаме речта за продукт само на високоразвития човешки мозък и органите на речта. Речта се овладява в ранна възраст чрез опиращия се на чувствата контакт с възрастните. Понятието “Аз”, идентичността на собствената личност, както и осъзнаването на човека като индивид, се придобиват в ранните стадии чрез контакта между родители и деца. Тържеството на човека над природата на неговите инстинкти, готовността да сдържа собствените си влечения, ограничавайки ги в определени рамки, даже да действа против тях, ако те влизат в противоречие с цели и намерения от висш порядък, – на всичко това трябва да се учи човек, а да се научи може само в ранните години на развитие и само с любов. Даже съвестта – най-голямото културно завоевание на човечеството, достигнато от него в резултат на прогреса на съзнанието – не е неотменно вродено свойство, а продукт на родителската любов и възпитание”.


Физиологични последствия от детските впечатления

Въздействието от впечатленията в ранното детство се проявяват не само в душевната сфера. То прониква и в телесната сфера. Може би най-показателните случаи от този род са децата, възпитани от животни. “Вълчите деца” от Миднапур, намерени през 1920 г. от протестантския мисионер Дж.Е.Л.Сингх, били приблизително на две и осем години. Те притежавали ред своеобразни особености: ”Резците им били по-дълги и остри отколкото са обикновено у другите хора. Устната кухина била с кърваво-червен цвят. Децата можели да стоят на колене на пода, но не можели да стоят прави. Техните коленни и тазобедрени стави не били приспособени за това…Очите им били почти кръгли. През деня им било трудно да се борят със съня, но през нощта, около дванадесет часа, техните очи се отваряли широко и светели в тъмното като у котките и кучетата. Децата виждали далеч по-добре през нощта. Когато миришели нещо, месестите им ноздри се движели….Ръцете им били дълги и мускулести, висели почти до коленете им и свидетелствали за сила и ловкост. Китките на ръцете били сравнително по-дълги от обичайното, пръстите и ноктите на краката били подгънати навътре. Децата приемали храната с кучешки привички. Те спели на земята, свити на кълбо в някой ъгъл. Не показвали никакъв страх от тъмното, но се бояли от светлината и огъня”. (Сингх Дж.Е.Л. “Вълчите деца” от Миднапур. – Хайделберг, 1964 г.). Децата били хванати и настанени в мисионерски пункт, къдета за тях се грижели и ги възпитавали. По-малката (те били момичета) умряла година след като я хванали, по-голямата преживяла още девет години. Научила около петдесет думи и проявявала към края на живота си явни признаци на интелект и съзряващи душевни способности.

Достатъчен е един такъв пример, за да се разбере особено ясно силата на психическото въздействие , съпровождащо ранните впечатления на детството. Разбира се, когато децата се възпитават от хора, физиологичните особености, проявяващи се у тях в следствие на тези впечатления (в противоположност на наследствените предпоставки) се забелязват далеч по-малко. Но ги има. Рудолф Щайнер подчертава, че органите на човешкото тяло се формират по определен начин до седмата година от живота: “После тялото израства, но по-нататък то се основава на вече изработените по-рано форми… В навечерието на раждането природата се грижи за правилната среда за обитаване на физическото тяло на човека. Подобно на това възпитателя е длъжен да се погрижи за създаване на правилно физическо обкръжение за детето веднага след раждането. Детето подражава на това, което става в неговото обкръжение и в хода на подражанието неговите физически органи придобиват бъдещите си форми. Нужно е понятието “окръжаваща среда” да се разглежда колкото си може по-широко. Към нея се отнася всичко, което става около детето, което може да се възприеме с неговите чувства, което от близко лежащото пространство въздейства на неговите духовни сили. Това са също така всички постъпки, достъпни за неговия поглед – морални или аморални, разумни или глупави. Ако здравото зрение се заработва, когато в обкръжението на детето се привнасят цветови и светлинни съотношения, то физическите предпоставки за здраво морално чувство се формират в мозъка и в кръвта, ако детето вижда в своето обкръжение морални постъпки. Ако до седемгодишната си възраст то вижда около себе си глупави постъпки, то неговият мозък придобива такива форми, които в последващия живот ще го направят способен само на глупости” (“Възпитание на детето”).

По-рано, когато значението на първите детски впечатления още съвсем не беше общопризнато, това изказване на Рудолф Щайнер би изглеждало напълно недостоверно. Но в последните десетилетия от изследователите и възпитателите бе събран много богат материал по тази тема, който потвърждава нарисувания образ на детето като “единен орган на чувствата”.


ПЪРВИТЕ ТРИ ГОДИНИ

Първите три години имат уникално значение за целия следващ живот на детето. Нашето съзнание може да не съхрани спомени за тях, но фактът си остава факт – тази изчезнала от паметта ни епоха продължава да съществува в нашето битие, в нашата съдба. Никога не сме били подложени така на впечатления от окръжаващия свят. Никога повече ние няма да можем така да се отдаваме във властта на процесите, протичащи в собственото ни тяло. Никога повече, даже в резултат на упорити упражнения и напрежение на силите на волята, на нас няма да ни се отдаде да овладеем толкова фундаментални способности, които след това може да използваме всеки ден през целия си живот като ходенето, речта и мисленето.

Ходене, реч и мислене

В числото на най-важните задачи, влизащи в задълженията на всички хора, заети с възпитанието на деца и грижата за тях, влиза умението да наблюдават и разбират това, което се случва, когато децата овладяват първите елементарни способности. Осъзнавайки това, възрастният човек трябва да събере сили, за да изпълни най-необходимите за детето спомагателни действия: да проявява търпение, с нежност да излъчва топлина, да бъде разумно предпазлив, окуражаващ. Детето се нуждае от това като атмосфера за живот не по-малко, отколкото от хигиената.

Процесът на ходене ни напомня за такова физическо явление като земното притегляне: изправената форма на нашето тяло с разположен високо горе център на тежестта и незначителната носеща повърхност на стъпалата на пръв поглед правят не така очевидна нашата способност да стоим и ходим. За да заемем вертикално положение, веригата от прешлени се подрежда в колона, а на нас ни се налага да се занимаваме с твърде сложно балансиране. Когато децата приблизително около едногодишна възраст започнат да забелязват тази придобита способност, тях ги обхваща дълбоко вълнение. Изразът на триумф върху лицето им е не само отражение на рефлекса на радостта, изпитвана при това събитие от възрастните. Възторгът идва отвътре и тържествуващо свидетелства, че току-що случилото се действително се явява един от най-великите мигове в човешкия живот. Сега организмът се ориентира към достигане на дълбочината на пространството.

В по-късна възраст ние можем да разпознаем човека непосредствено по неговата осанка, походка, жестикулация, което свидетелства за това, колко ярко се проявява неговата същност в движенията. Скритата тайна на волята става видима.

Следващата фаза на развитието настъпва обикновено след няколко месеца. Новото разностранно възприемане на широтата на окръжаващия свят способства за проявата на дълбоко заложени в човека потребности. Детето шества напред, подобно на Адам в рая, и назовава нещата с техните имена. Звуците на надежда и удоволствие, неизразимите впечатления на болка и радост, а така също упоритите упражнения на детето в бърборене започват да се организират в единство. За кратък период, всичко на всичко за половин година, често то научава няколко стотин думи. На три-четири годишна възраст за децата вече са достъпни редица сложни граматически закони, логическото значение на които ще разберат години по-късно. Децата практически безупречно използват род, число, време, образуват степени при сравняването на прилагателни и употребяват главно и подчинено изречение. Никога повече в живота им няма да им се отдаде така бързо и леко да учат език.

Чрез речта се разкриват коренящите се в чувството връзки на човека с вещите и самата същност на неговото обкръжение. Заедно с речта се пробужда мисленето. Когато двегодишното дете, седейки край масата за обяд гледа около себе си и възкликва: “Татко лъжица, мама лъжица, леля лъжица, Катя лъжица. Всички лъжица”, то извършва огромно откритие: всички лъжици имат нещо общо, заключено в назоваването с име, в тайната на името – понятието. Ако овладяването на ходенето в изправено положение на тялото и членоразделната реч са събития, направени във физическия вят, отличаващи се с определена драматичност, то първите опити за мислене свидетелстват за първичната способност да се отвличаме от физическия свят. За зараждане на способността да се концентрираме и вглъбяваме в самите себе си. Немският детски психолог Е. Келер много проникновено описва детето на две години и половина в първия момент на мислене: “Когато А. не разбира нещо добре и се замисля, тя притихва и скрива ръце зад гърба си; очите се разширяват и гледат в далечината, устата се присвива, детето мълчи; често след такова напрежение настъпва лека умора, но няма никакви външни проявления – природата се грижи за сваляне на напрежението”. Мисленето като че ли отваря врати към всякакви опити на съзнанието и самосъзнанието, то е най-важното наше средство да съхраним ориентацията и бодърстването в този свят. Овладяването на новите способности (ходене, реч и мислене) става в различни за всяко дете срокове; родителите не трябва да се притесняват, ако има някакви задръжки. Трябва да се обезпокоят само тогава, когато не се спазва тази последователност. Това, което искаме, си го представяме в състояние на бодърстващо мислене. Когато се предаваме във властта на някакво чувство, то се оказваме в състояние, което може да се сравни със сънуването. Тъй като нашето съзнание не разбира волята, по отношение на нея може да се каже, че нашето съзнание спи дълбоко. Децата със силна, но още не започнала да работи, скрито живееща воля изглеждат като “сънуващи” и в първите години от живота си се развиват поразително бавно. Нея те демонстрират по-късно, понякога едва когато станат възрастни. Някои деца не искат да бъдат подлагани на никаква критика или да се намират в смешно положение, затова те дълго време не могат да проговорят. Но в един прекрасен ден се оказва, че те могат да изразяват мислите си почти без грешка и със значителен речников запас.

Ходенето, говоренето и мисленето следват едно след друго. Жестовете и моториката участват в образуването на езиковия център в мозъка и влияят върху устройството на последния. Тази взаимовръзка става забележима при приучването на леваците. Ако са твърде категорични опитите да се приучи детето да работи с дясна ръка, вместо с лява, то може да започне да заеква. Животът е преди всичко движение и то се пренася в плана на речевата моторика. Затова възпитателят непременно трябва да отчита три условия: обучавайки детето в ходене да съпровожда своята помощ с любов; когато го учи да говори, да се погрижи за истинността; без да обърква ситуацията с необмислени указания, да съхрани яснотата на собственото мислене, да помни, че “истинската причина на нервността на съвременния цивилизован човек е объркаността в обкръжението на детето, внесена от неясно мислене” (Щайнер, Р. Доклад 10.08.1923).

Впрочем, единственото, което може да предизвика у нормални, здрави деца сериозни нарушения в развитието, са недостатъчни контакти с други хора. Ако децата растат не в семейства, а в различни специални заведения, то те често се научават по-късно да седят, да ходят, да говорят и да мислят. Недостатъчното общуване може да забави или да наруши целият ход на тяхното развитие.

Потвърждение на “рефлекса за ходене” на човека се опира на следното наблюдение: ако новороденото се повдигне така, че горната част на неговото телце е наклонена леко напред, а крачетата са опрени на равна повърхност, то ще се опита да направи няколко крачки. Но известен е и противоположният факт: тази реакция постепенно изчезва през първото полугодие от живота му. Отначало у детето се изработва способността да си държи главичката и да пълзи, да седи и стои, а след това то започва да учи изкуството да придвижва краката си напред по пода. Алфред Ничке изследвал момиченце на около три години с много своеобразен начин на ходене (в останалото не се забелязвали никакви болезнени отклонения). Изяснило се, че тя имитирала движенията на баща си, който поради неподвижност на тазобедрената става използвал протеза. По наблюдения, направени в един детски дом в Техеран , където за децата се грижел твърде малко и при това възрастен персонал, 60% от едногодишните деца не можели да седят, а 84% от тригодишните – да ходят. Дете, което няма възможност да подражава на хора с правилна походка, както и децата, отгледани от вълци, не биха могли да научат изправено ходене.


Даже и да знаем колко подражанието е по-важно от всичко останало за развитието на малките деца, на практика на нас често не ни достига търпение или мъжество, за да построим възпитанието на този принцип. Вместо това ние се опитваме да се намесваме в развитието на детето със съвършено различни средства.


Ненужно вмешателство

Малките деца са достойни за любов. Много мили и забавни неща, с които ги забавляваме, съзнателно или несъзнателно превръщат нашето общуване с малките в процес на възпитание и им влияят в определено направление. Например, ние протягаме на детето ръце и така му помагаме да се учи да седи и ходи. Но ако ние започнем да изпреварваме събитията и започнем да постъпваме така, без да дочакаме неговите кости и мускули да укрепнат и да могат да издържат неговата собствена тежест, то в резултат може да се изкривят костите и гръбначния стълб.

Може също така да се наблюдава как възрастните, движени от педагогическо тщеславие, купуват на детето си книжка с картинки, за да го заставят за кратко време да назубри максимално възможно количество нови понятия или започват в разговор с него да ”говорят” по бебешки, защото им се струва много мило. В действителност с подобни действия ние задържаме нормалното развитие на децата. За да не се случи това, на тях им е нужен пример от истинския език, който би им служил за ориентир в развитието на собствената им реч. Нерядко и самите деца не показват възторг по повод на твърде инфантилни изказвания. Една преизпълнена с благи намерения леля пред тригодишно дете наричаше кучето със звукоподражателното”ав-ав”; детето дълго и мрачно мълча, а след това сухо промълви: “Това е куче!”.

Нека детето спокойно да бърбори в отреденото му време на своя възхитителен, пълен с езиково творчество детски език – подражанието ще го изведе на правилния път. Но възрастният не бива да изкълчва своя език. Трябва да се стараем да избягваме сантименталностите и да се кривим всячески в разговора.

Когато детето чува правилна, културна реч, то лесно възприема нейната достоверност, яснота и образна сила. А това не само обогатява душата му, но и способства за развитието на говорния апарат.


Може ли да заобиколим забраните?

Съществуват разни мотиви, заради които ние си позволяваме необмислено да се набъркваме в живота на детето.

Заради малките деца често възникват огромни сложности. Майките нерядко се измъчват, а няма кой да им помогне. В нашият не съвсем прост всекидневен живот често ни се налага да си имаме работа с крехки или даже с опасни неща. Как да предотвратим опитите на малчугана да дръпне покривката от масата, да свали книгата от лавицата, да запали клечка кибрит, угарка или да задвижи колата, ако случайно сме оставили ключа в стартера? В наши дни не само психолозите знаят, че постоянните забрани и предпазвания могат да заглушат, а в редица случаи завинаги да парализират инициативата на детето. Разбира се, трябва да се вземат мерки за сигурност: да се закрият контактите с предпазни капачета, по възможност да се приберат далече от очите на детето всички крехки и опасни предмети. Но и по такъв начин не е възможно напълно да избегнем риска; освен това ние бихме превърнали в беден и неестествен живота в дома, отдалечавайки зад предела на достигане от детето на всички неподходящи за него предмети. Но би било непростимо и да позволим на децата да правят каквото си искат с всички предмети.

Учителят от валдорфско училище Ерик Хаберт привежда в своята книга “Наказанието в самовъзпитанието и възпитанието на децата” пример за това, как трябва да се избира стратегия на поведение, съответстваща на определен стадий от развитието на детето. Така, за да не се изгори детето на запалената печка, “няколко седмици преди да я запалим, играем с детето на проста игра, която често повтаряме: възрастния доближава длан до печката, бързо се отдръпва, изобразявайки ужас, но без да докосва печката.”Ох! Пари! Не пипай!” Детето повтаря отново и отново, копирайки цялата сценка с възрастния, докато, накрая, страха от печката не се превърне в разбиращ се от само себе си навик”.

Такива предпазни игри може да се измислят до безкрай. Но имаме ли достатъчно време за това?


Специфика на детството

Размишления за това, докъде трябва да се простира грижата за децата, поставят пред нас най-важните и най-сложните въпроси: Какви са изискванията към възрастния, предявявани от самата същност и спецификата на детството? Само нищожно малка част от хората могат да устоят пред трогателното обаяние на малчуганите в първите години от живота им. Разбира се, има се предвид не само тези признаци, които биолозите считат, че пробуждат инстинктивно стремеж да защитим детето и да се грижим за него: меките косички, пухкавите форми на тялото, безпомощните движения и др. Всичко това е прелестно, но практически това е характерно и за малките котенца и кученца. Но истинското благоговение ни обхваща само пред децата: тук ние сме в състояние да почувстваме, че се намираме пред нещо, което надхвърля нашето обикновено разбиране.

Ситуацията, в която се намира детето, в края на краищата е парадоксална. Във възрастта, в която задачи като тези: да се облече и съблече само, да си оправи леглото, да яде с помощта на нож и вилица, същите тези деца изпитват впечатления, благодарение на които с лекота овладяват двете най-трудни човешки способности – речта и мисленето. Няма такова животно, което умее да ходи истински изправено, да води беседа, абстрахирайки се от окръжаващия свят и да разсъждава за него в понятия, изразени с думи. Детето научава всичко това тогава, когато е по-безпомощно от всяко животно.

Знаменитият американски психолог Арнолд Хезъл, завършвайки извършваното от него в течение на много години изследване на фазите на развитие на човека, обобщава опита си така: “Ако родителите и учителите считат, че от детето може да се създаде каквото поискат, само настойчиво натискайки го отвън, това значи, че възрастните още не са се доближили до познанието на истинската природа на психиката. Уместно е да сравним душата с растение, а не с парче глина. Глината не расте – формата й се създава изцяло отвън. Формата на растенията, напротив, се придобива отвътре, благодарение на собствения потенциал на растеж”.

Едва ли може да се говори за близост на позициите на А. Хезъл и Щайнер, но и двамата описват едни и същи вътрешни сили; единият – тяхната физическа същност, а другият – техния свъхсетивен феномен. Щайнер отбелязва разликата в отношенията на децата към духовния свят в течение на първите три години и след това.

Мощните свръхсетивни сили, действащи върху детето, се проявяват иначе, когато неговият душевен живот става по-съзнателен. “Тези сили помагат на човека да се ориентира по отношение на силата на тежестта, те участват също така във формирането на ларинкса и организират мозъка като инструмент на мисленето, чувствата и волята.”(Р.Щайнер) Разбира се, на малкото дете е неподвластно да чувства свърхетивните светове непосредствено и съзнателно. Наистина, има поети и мислители, които напълно определено утвърждават, че са имали подобни опити в ранното детство. Само че интензивната връзка с духовния свят не е задължително да е осъзната. Щайнер използва яркия образ на обърната обратно “телефонна връзка” на детето със своето съществуване преди раждането.

През първите три години от живота човек непосредствено и в максимална степен, в сравнение със следващите години, “се намира под влияние на този духовен свят, към който принадлежи” (“Духовното водачество на човека и човечеството”). Но към същият духовен свят от гледна точка на детето принадлежат и майката, и бащата, и другите окръжаващи детето близки хора. Това е причината за непосредственото и силно въздействие на техните гласове и мисли, в които се крие и причината за неговата зависимост от тях, особено от майката, тъй като те по най-дълбок начин са свързани помежду си и най-често се докосват един друг. Само че на детето правят впечатление действия, произтичащи и от чужди хора.

Ако се отнесете сериозно към такава гледна точка, то процесите, с които децата се научават на всички основополагащи неща, ще се изправят пред вас преизпълнени с дълбок смисъл. В тези процеси не бива да се намесваме, а трябва да правим само така, че детето да може да ни подражава и да се опитаме да станем достойни за подражание.

В този смисъл, както отбелязва Хезъл, отново може да сравним душата на детето с растение: всичко това, за което на растението служат почвата, дъжда и слънчевата светлина, за детето става окръжаващия свят и живеещите в него възрастни.

Щайнеровското описание на първите три години от живота на детето не противоречи на нито едно от най-важните открития на съвременната детска психология.

Боулби и другите учени, изучаващи реакцията на децата на различни форми на дефицит на душевна топлина и изследвайки с тази цел случаи на наличие у детето няколко “образа на майката” установили, че в този период детето притежава максимална чувствителност (която по-късно намалява) и неговата най-дълбока душевна потребност се състои в това, за него да се грижи един и същ човек.


Усещане за собственото “Аз”

Нерядко се случва, поведението на детето през третата година силно да се промени. Знаем, че малките деца охотно говорят за себе си в трето лице: “Карл иска още сладко”,”На Ана й е мъчно”. По-късно използват за обозначаване на самите себе си думата “Аз”. Селма Фрайберг подчертава, че за американските деца този момент настъпва обикновено около две години и половина. Рудолф Щайнер описва по следния начин причините, лежащи в основата на това понякога наистина загадъчно преобразяване.

Усещането за самия себе си като за “Аз” се превръща в дълбоко съкровен момент , който някои деца запомнят драматично. Малко момиченце, извършващо това откритие крещи: “Аз – това съм аз, Аз – това съм аз!”.Във всяка страна ще срещнете хора, способни да опишат подобно събитие в своя живот. Може би най-яркото принадлежи на перото на поета Жан Пол: “Веднаж, сутринта, аз, още като съвсем малко дете, стоях пред вратата на дома и гледах наляво, към касата на вратата, когато изведнъж във вътрешния ми поглед удари като мълния от небето и от тогава застина като вечно сияние: аз – това съм Аз! Тогава моето Аз за първи път видя самия себе си и се запомни завинаги. Едва ли мога да се страхувам от фалшификация от страна на паметта ми, тъй като е неподвластно чужд разказ да привнесе добавки в такова преживяване във случай от миналото: то е светая светих за човека.”

Това, което се случва прилича на капсула: една част свръхсетивни сили, обезпечаващи ранната връзка със свърхсетивните светове се отделя, става “вътрешен свят” и обезпечава възможността за “Аз-преживявания”.

Детето може да стане понякога раздразнително и своенравно, да започне да проявява характер и с някакво лукавство да произнася думата “не”; за родителите то изведнъж се оказва ново същество – така детето встъпва във възраст, когато противоречи на всичко.

Да си спомним думите от първа книга на пророк Мойсей: “Човек за пръв път вкуси плодовете от дървото на познанието и вратата на рая завинаги се затвори пред него”. Но не до края, засега тя все още не е заключена.


МАЛКО ВЕЩИ, НО МНОГО ФАНТАЗИЯ

Творческата фантазия е една от най-важните вътрешни способности, които притежава възрастният. Не случайно големите американски проми индустриалци поръчаха на психолозите да разработят точни методики за тестване, позволяващи в процеса на приемане на работа на нови сътрудници да намират именно това качество. Но фантазия е нужна не само за да се постигне прогрес в промишлеността, тя е нужна и в ежедневния живот. Човек, лишен от фантазия, лесно се оказва във властта на други хора. Той не може самостоятелно да намери свой път в живота, лишен е от идеи и инициативи. Такъв човек не е свободен.

Какво е това “творческа фантазия”? Съществуващите определения дават малко за разбирането на тази способност на човека, с начало в самата дълбочина на неговото същество и водеща го към най-великите достижения. Именно от фантазията човек черпи сили за преодоляване на всичко това, което е и, чрез своята собствена дейност, за достигане на това, което ще бъде. По такъв начин фантазията е насочена към бъдещето, и макар че “се приспособява” към съществуващата действителност, строи проекти за нейното преобразуване.

Способността да фантазираш е онзи фундамент, който или се поставя, или се разрушава в ранното детство. У децата, като у хората на изкуството, фантазията е в повече. Истинските артисти от различни сфери на творчеството съхраняват в себе си спонтанната енергия, която е характерна и за здравите деца. Но често се случва възрастните, под натиска на тривиалността на битието и във вечен бяг след успеха, да загубят тази скъпоценна зестра, а заедно с това – и своята жизнена енергия и желание да се трудят.

Родители, стремящи се да развият у своите деца фантазия и способност да я изразяват, могат не само по различен начин да им помогнат, но и без да забележат това, да унищожат самия източник на фантазията.


Какво могат родителите

Новороденото няма потребност да бъде “творческо”. Съвсем малките деца още не могат да използват заложените в тях изразни средства. Първите опити започват да се правят между две и три години.
Дайте на детето тебешир, разположете на масата молив и хартия, разстелете на пода опаковъчна хартия, прикрепете я на вратата или на стената и вие ще видите началото на проява на неговата воля, непреодолима потребност да направи движенията видими. Изходен мотив за това винаги има – това е като зараждащ се вихър, всеки път ново начало на света на детето.

Когато детето се учи да ходи, да бяга, да скача, да подскача, в неговите движения изведнъж се появяват и първите грациозни пируети. Възрастните се радват на това, което се е получило, а детето сякаш попива тази радост, което способства развитието на неговото творчество. (Само че не бива никога да се показва как трябва да се рисува – не трябва да натрапваме нашите клиширани образи, например на човек и къща). Ето детето седи в своето креватче и нещо си бърбори. Едно прекрасно утро то ще изпее своята първа проста монотонна мелодия, клатейки се в нейния такт, почти без да излиза от границите на пентатоничната гама от пет ноти. Ако родителите разберат колко са важни за детето тези душевни прояви, то изразите на родителска радост и внимание биха го окрилили, а ако те сами могат понякога да посвирят на флейта, арфа или пиано, то децата ще започнат да танцуват . Този, който никога не е виждал с каква страст малките деца могат да танцуват, не подозира колко силно е развито тяхното чувство за ритъм.

Вместо играчки, които просто издават шум, по-добре би било да дадем на детето малка глинена свирка (в Швеция ги наричат глинени кукувички), а може би и ксилофон (по-добре с мек и ”закръглен” звук). Сега на него са му необходими в изобилие стихове, песни, игри и приказки.


Няма нужда от излишни вещи

Едно от най-важните правила е да не даваме на децата твърде много вещи, преди всичко напълно “готови”.

Защо?

Нашето време може да се определи като “епохата на вехториите”. Промишленият процес създава напълно готови предмети, които могат да се използват целенасочено. Но природата на детето е такава, че на него бързо му омръзва играчката, която може да се употребява само по един определен начин и с една определена цел.

Да приведем пример от практиката. По волята на съда, три деца на възраст седем, десет и дванадесет години заминали за дълго време на едно място, където имали малко приятели за игра, малко играчки, но богата природа. “Преживели” всичко, което може да се извлече от донесените със себе си играчки, те решили да си направят магазин. Схлупена барачка за инструменти станала зала на магазина, две дъски и маса без един крак служели за лавици, големи кръгли камъни – за самуни хляб, малки камъчета – за боб и леща, а празни консервени кутии с етикети се построили в редици от стока. Листа с различна форма се продавали за салата и се купували за пари, направени от късчета хартия с надписи. В бившата пералня било направено още едно предприятие – дамски фризьорски салон. Заедно с това в живота на децата постоянно в голямо разнообразие се редували игри: “Криеница”, “Третият е излишен”, игри с топка. Възрастните също вземали участие в тях. Децата отказвали да ходят на походи, повече им харесвало да си стоят в къщи и да си играят. Няма съмнение, че тлас в развитието на тяхната изобретателност дал тъкмо недостигът на играчки. Да бъдем откровени, макар че това няма да се понрави на производителите на играчки: Силата на въображението у малките деца би се развивала по-добре, ако в тяхната среда няма други играчки, освен лодчици от дървена кора, крави от шишарки, и направени ръчно (от дърво или тъкани и вълна) примитивни кукли. Но в индустриално развита страна такъв възпитателен принцип е утопия. Всички родители, които биха искали да го следват, скоро ще забележат, че всичките им планове систематически се разрушават от милите, искрено благожелателни баби и дядовци, лели и чичовци, братовчеди и братовчедки, а така също и от приятели, които, идвайки на гости, донасят като подарък поне пластмасова играчка, и от приятели по игра – щастливи притежатели на още по-големи количества от подобни съкровища – които с удоволствие се хвалят с наскоро придобити вещи. При това е важно, родителите да подаряват на децата играчки обмислено и с избор, така че те да им служат дълго и да не сковават фантазията им.


Какво може да направи детската градина

Добър помощник в това може да стане детската градина. Към повечето валдорфски училища има и детски градини. В последно време, най-вече в Германия, всички нови училища , в които се прилагат принципите на педагогиката на Щайнер се откриват преди всичко там, където родителите са “подготвени” за такова училище от детската градина.

В детската градина се използват минимално малко готови предмети. Разбира се, там има моливи, тебешири, бои, четки и глина за моделиране и, разбира се, красиви столове, маси и малко красиви играчки. Но преди всичко там има камъни, раковини, всевъзможни парчета дърво, забавни клончета и пънчета, разнообразни по форма кубчета от дърводелската работилница. Разбира се, всичко това трябва да бъде много чисто и гладко, така че при игра с предметите детето да не нарани пръстите си. Ето с такива предмети детето може да измисля безкрайно много разни неща.

Разбира се, много важни са също и “истински” вещи, такива, като картини, предмети от глина и украшения, парчета плат, шалове, вълна и прежда, картон и дърво. Особено важни са те във връзка с празниците от годишния цикъл: великденски пиленца и зайчета, адвентски календар, фигурки на дядо Коледа и т.н. но най-важни си остават въображаемите вещи, сякаш възникващи в хода на свободната игра на едно или няколко деца. Например, децата може да събират ягоди и да правят от тях сладко, да изстискват сок, да готвят различни яденета, да правят, подражавайки на възрастните, различни домашни неща, да се занимават със занаят. Може да строят павилиони и магазини, къщи за едно семейство или многоетажни блокове. От столове, пейки и маси се получават параходи и влакове, коли и дизелови самолети, на които малки компании от пътешественици се отправят в далечни страни, където живеят крокодили, лъвове и слонове. Правят се едновременно тъжни и весели изпращания на гарата или на летището, където чекират багажа, минават митнически контрол, махат на прощаване. Може също да полетят на килим-самолет в страната на приказките, за да се сражават с великани и дракони.

Една възпитателка, работеща в детска градина, измислила да внесе в групата необичаен телефон, приличащ на всичко друго, но не и на истински апарат. Но децата горели от желание да се захванат за работа и няколко момченца направили от кубчета и други предмети “телефонни жици” и с възторг обявили:”Това е телефонен проводник”.

Импровизирайте най-прости кратки песни от типа:”Днес печем сладкиш за всички добри хора”. Мелодиите не излизат извън пентатоническата скала. И всеки ден се ражда нова песничка.

Веднаж детска учителка зарадвала Рудолф Щайнер с такава история. Тя нямала нищо друго освен дървени кутийки и разноцветни кърпи. От тях успяла, заедно с децата, да построи редица от домове на селска улица. Играейки ролята на гладен пътешественик от далечни краища, тя се разхождала по селската улица, а децата я канели – слагали маса, предлагали и хляб и вода, “приготвени” от въздух. Пътешественикът хвалел храната и сърдечно благодарял на децата. Децата много обикнали тази игра и често я молили да я повтарят.


Някои примери от практиката

Почти през цялото време на престоя си в детската градина Ерика седяла тихо, с пръст в устата. Но тя била наблюдателна. Веднъж Агнета започнала да разказва увлекателна история за това, как преди две години в градината играла козичка, застигната на поляната от снеговалеж. Козичката трябвало да стигне в къщи и когато влизала в антрето, си чукнала главата в ниския таван. С нея се случили и други ужасни събития. Сега Агнета сама измислила игра: Стадо овце се е загубило и не може да намери своя пастир. Тя пее с тъжен глас: “Овчиците не могат да намерят пътя към къщи, кой ще им покаже пътя, кой?”. На Ерика също и се приисква да се включи в играта. Тя бързо изважда пръста от устата и предлага да отведе овчиците в къщи.

Веднаж Петер донесъл от къщи купчина книжни картинки, които сам разкрасил с великолепни бои. Учителката го попитала какво е това. “Това са фойерверки” – бил отговорът. Момчето се качило на масата и разпръснало картините из цялата стая, което предизвикало всеобщ възторг. Изведнъж на всички им се приискало да правят картинки. Известно време всички били заети с тази дейност. Първите, у които това се получило, се качвали по ред на масата и пускали фойерверките. Всички вземали картинките, правени от различни деца, и ги разсипвали един след друг по цялата стая. При това значението на картинките за децата било различно: за едно те означавали дъга, за друго – група метеорити. Играта не им омръзвала, децата все се качвали на масата и слизали от нея.

Нима това са само детски забави? Не, това е и истинският живот: приказка, и фантазия, и реалност едновременно. В процеса на играта може да разговарят, при това възникват живи възпитателни моменти, позволяващи на възрастния когато е необходимо да се намесва, да изглажда конфликти, да подтикне някого, да усмири, да призове към ред.


Ако децата гледат телевизор

Ако в къщи децата гледат дълго телевизор, те често трудно се включват в игровата дейност.
На Томас винаги му разрешавали да гледа телевизия – всичко подред и колкото иска. Неговият баща бил търговец на оръжие. От само себе си се разбира, че Томас също иска да има същата професия, но майката е против. Томас коментира: “Никъде не ми разрешават да стрелям – нито в къщи, нито на двора, нито в детската градина. Къде да стрелям тогава?”. На него не му достига увереност, зад агресията той крие, както често се случва, голяма доза слабост. Той не е достатъчно смел, за да скочи от големите камъни в двора на детската градина. За първи път му се случило да се заеме с творческа дейност, когато в детската градина му дали пчелен восък. Отначало восъкът бил твърд, но след това, когато го размекнал в топлата си ръка, станал мек и послушен. И ето Томас прави от восък “кошници” и други мирни предмети. Това, което се случвало с материала, по поределен начин отразявало и неговата собствена вътрешна ситуация.
На пръв поглед Щефан бил изключение. Макар, че твърде често гледал телевизионни програми, тъй получавал и достатъчно импулси от непосредствено човешко общуване. Баща му, занаятчия, отделял много време на занимания със сина си. Учил го да кара кънки и ски и му разрешавал да го гледа как работи. Щефан се оказал твърде изобретателен и често въвличал децата в своя замисъл – дали в игра на Дивия Запад или в приключенията на Доналд Дък. Той знаел тези сюжети от телевизионните предавания, бил обхванат от тях. След година пребиваване в детската градина, в главата на Щефан започнали да се раждат и други фантазии: в рисунките започнал да се появява ту един, ту друг приказен мотив. Сега той имало за какво да поговори с родителите си, и телевизията загубила за него предишното си значение. Деца, имащи рядко или никакъв достъп до телевизор, по-лесно съхраняват способността си да фантазират и могат да намерят неподражаеми детски решения на проблемите си. Те могат да си направят собствен телевизор от картонена рамка и подвижни фигурки, които преместват от едно място на друго и са много доволни.

Какво става с децата, посещаващи такава детска градина? Като правило доста често се повтаря една и съща сцена: след като известно време детето е ходило на градина, доволната майка звъни и казва, че започнало да играе по по-различен начин отпреди, и това съвесм не е маловажен резултат, защото по много причини въпросът за осмисляне на детските занимания става све по-остър.

На събрания в детската градина родители обменят подобен опит. Може би най-важният резултат от работата е постепенното внасяне от детската градина на празниците в родителския дом: рождени дни, християнски празници, празници на годишните времена, даже малкия празник – ежедневно “отбелязваното” приветствие преди хранене. В резултат у децата за цял живот оставят привички, които ще ги свържат с добрите и прекрасни традиции на нашата култура, при това в радостна, ненетрапчива форма.


“Вътрешното телесно усещане” и рисунките на малките деца

Една от най-важните препоръки за възпитанието на малките деца, дадена от Рудолф Щайнер, е основана на детското рисуване.

Известно е, че малките деца, рисувайки човек с молив или бои, често изобразяват непропорционално гротескно части на тялото – огромни носове, гигантски длани и др. В един от педагогическите курсове, прочетени през пролета на 1920 г. в Базел пред учители от държавните училища, Щайнер демонстрирал на какво могат да ни научат някои рисунки. “Съберете повече детски рисунки и се опитайте да разберете как детето изобразява ръце и крака. Вие виждате, че то се ръководи от вътрешно чувство. Може да се предположи, че рисувайки профил, детето изхожда от съзерцанието. Но тук е налице сливане в едно на два източника на душевно преживявавне: малките изобразяват не интелектуалното, а душевното; примитивните зрителни впечатления са слети у тях с вътрешното усещане на органите, на тялото. На мен ми се струва, че винаги може да се различи какво е почувствало детето. Например, рисувайки уста, то е видяло очертанията на устата, но зъбите то взема от вътрешното усещане на органа.” (Лекция, 28.04.1920).

По-нататък Рудолф Щайнер разкрива съдържанието на тази особена способност на човека да чувства отвътре частите на своето тяло. В предишни времена тя е била присъща на голяма част от хората. Например, тя много силно е изразена в произведенията на древногръцките скулптори, които възниквали основно не вследствие от изучаването на моделите, а от вътрешното усещане на собствените части на тялото. Ако децата започнат да рисуват с бои на девет-десет годишна възраст, то в основата на картините, създавани от тях по въображение, а не по непосредствено впечатление, ще лежат измислени образи, т.е. на тяхната дейност все по-голямо влияние вече оказва разсъдъка. Важно е децата колкото си може по-рано да започнат да използват разноцветни тебешири, пастели и бои, което ще способства за развитието в душата им на особени преживявания, изпълнени с фантазия, преди тези преживявания да са заглушени от интелекта. Ако ни се удаде възможност да дадем на децата да преживеят по такъв начин усещанията от частите на собственото си тяло, то по този начин ние им помагаме да се установи хармония между душевни преживявания и физическата дейност, което е важно за цялото им съществуване.

Изходен импулс за такова рисуване могат да послужат приказките, и тогава в зависимост от тяхното съдържание, в тях ще намери своето отражение хумористичното, тъжното, спокойното или напрегнатото настроение, предадено с прости цветни съчетания. Чудесен пример на такова необичайно усещане на частите на човешкото тяло намираме в шведската приказка “Тримата великани”, където ярко и увлекателно се описват три странни, но необичайно сръчни жени, които помагат на принцесата да намери изход от трудното положение (“Майка Голям пръст” с могъщ голям пръст, “Майка Голям крак” с огромен крак и “Майка Дебел задник” с грамаден задник).


Евритмия за малки деца

Ритмичното движение принадлежи към най-адекватните за малките деца средства за изразяване на фантазните преживявания, когато то иска да им придаде някаква външна форма.

Свободната игра почти без преход преминава в завършено движение. Да вземем пример от нашата всекидневна работа. Децата току що са чули норвежката приказка за трите козлета Брузе, които успели заедно да преметнат голям и опасен трол. Учителката сяда в средата и се превръща в трол. Децата застават около нея, разделени на три групи. Най-малките са малкото козле Брузе, което послушно и очарователно потропва с копитца. По-големите са “средния брат Брузе”, чиято походка е значително по-уверена. Най-големите се превръщат в големия козел, тропащ с тежки, силни крака. Сега всички те трябва да преминат през моста, под чийто арки лежи скрилият се трол. С музикален съпровод или без него, всяка група трябва да върви по своя особен начин и със своя особен ритъм. След като първите две групи успяват да измамят трола, той се готви да нападне третата; сега предстои големият козел да го блъсне с рогата, така че той да се затъркаля далече и никога в живота си да не поиска да види козел. Децата тържествуват.

Важно е, по време на бягането да се движат в определен ритъм не само краката, но и ръцете на детето. Учителката може, без да поправя децата, без да се опитва да постига “художественост”, да се задоволи само с подражание, да им предложи да изпълнят някои прости евритмични движения: например, “В” – изразяване на защита, когато козлетата забелязват противника си и се изплашват от него, “Г” – изразяване на гняв, когато големите козлета прогонват трола далече, “А” – изразяване на свобода, когато те, накрая, стигат до планинското пасбище. (За връзката на евритмичните движения и звуците на езика пише повече в глава “Евритмия”). По такъв начин “разиграването на приказка” става дейност, която очевидно е съвършено способна да увлече децата.

Една учителка, получила специална подготовка по евритмия, споделя своя опит: “Понякога на някои деца трудно се удава да участват в такава игра и те предпочитат да седят някъде в ъгъла. Но когато си отидат в къщи, те нерядко самостоятално възпроизвеждат всичко пред своята майка. Просто те са обхванати от срамежливост. Тези, които са малко по-големи, почти без изключение участвуват в ставащото. Особено интересно е да се наблюдават реакциите на децата, когато те започват да виждат евритмията. Ние представяхме приказки, а сред тях и руската комична “Петел и мишле”. Даже деца, прекарващи много време пред телевизора и изпитващи трудност да се съсредоточават, седяха и гледаха съвсем тихо, в течение на около двадесет минути! Майката на едно от тях разказа после: “За свое удивление, ние забелязахме, че през първите часове след представлението, децата седяха тихо и мирно, като че ли току що бяха закусили сито и сега преработваха храната. После това настроение премина и те отново се разиграха.” След някое време ние повторихме спектакъла, че и трети път, при което се оказа, че някои дойдоха на представлението особено добре облечени и обясниха, че изглеждат така, защото искат петелът и мишлето да ги харесат и да дойдат при тях още един път.

На едно от родителските събрания ние засегнахме въпроса за телевизията. В хода на беседата подчертахме, че малките деца са твърде склонни към подражание и през всичкото време искат да правят това, което правят техните родители. Всички слушаха внимателно и бяха настроени позитивно. Когато след това заговорихме за телевизия, една от майките внезапно призна, че изобразяваното на екрана също до определена степен предизвиква подражание у детето. Самата тя охотно прекарвала доста време пред телевизора и за това попита с въздишка: “ Значи трябва да жертваме всичко заради децата?”


Отдалечава ли фантазията от живота?

Ако постоянно подтикваме децата да се пренасят в света на фантазията, няма ли това да бъде свързано с опасността да станат чужди на окръжаващия свят?

От казаното преди това е ясно, че детето събира в себе си всичко, което вижда в своето обкръжение и което се отразява в постъпките на хората. Ако окръжаващите близки са настроени враждебно към света, то най-вероятно детето да прихване тази “вътрешна зараза”. Ако тези възрастни с два крака стоят на земята и се ориентират в практическата страна на живота, то тази жизнена позиция ще имат и децата. Тук, както и във всичко, разбира се, родителите като правило играят главната роля. Но голяма е заслугата и на учителките, ако те се отнасят към всичко по съответен начин.


Из книгата „Възпитание към свобода” – Франс Карлгрин

Превод от руски: Г. Трифонова